Роан (Рой) Маккой [Rohan Mccoy]

14.AUG
след като умрях
Думите нямат смисъл, когато хората нямат. Чувам, разбирам, но не възприемам. Има моменти, в които въпреки, че хората говорят, те не казват нищо. Буквите се нижат една след друга – разтягат, изкривяват, тичат – неспособни да задържат смисъла на това което съставляват.
Мога да ги чуя, видя, но съм бездна – те се губят в мен. Загубени са по мен. Мълчанието ме обгражда, като студено наметало от тъмнина. Колкото повече притеглям, толкова по-способно поглъщам и всичко изчезва без следа.
Аз съм скала в бурно море, непоклатима планина извисяваща се в небето. --- Всичко се движи около мен. Аз съм замръзнал във времето. (то е около мен) Аз съм вечност и мълчание – обещание.  
Аз съм котвата, която тегли надолу, аз съм слънцето, което изгаря и е там завинаги. ( До момента, в който мълчанието не се пропука препълнено със значения и думи – шум. Докато бездната не пропадне в себе си...) Аз съм гладът, който не затихва, ненаситен. Аз взимам и не връщам нищо.
Аз нямам врагове, нито приятели. (Но съм живял – болка, радост, тъга, любов... Дълбоки и силни, те отнемат (повече от)колкото дават.
Аз съм човек, но с една липсваща частица. Почти, едва човек. Вече не разбирам, отказвам да разбера. Аз съм отделен. Не различен, но далеч, като остров насред небето. Откъснат, без корени, по вятъра. Незабелязан, пренебрегнат – може би по-свой избор. Изменящ се постоянно, несигурен в същността си. Без форма. Неясен, прозрачен, невидим, празен или затворен. Съществуващ насред едно съмнение
...но все още тук.

Сега
Следобедното слънце се прокрадваше иззад някой друг облак, но най-често се бореше със сградите, за да открие пролука, през която да заслепи нечии очи. Кафенето беше малко, но насред оживена улица. Чашки потракваха в малки чинийки, докато умерено бърборене обграждаше секцията от кръгли масички под навес.
Роан седеше на един черен метален стол, всяка масичка притежаваше по два такива, а всеки стол притежаваше по една възглавничка. Той се бе облегнал, с кръстосани крака. На масичката пред него нямаше нищо, но в центъра й имаше пепелник, а срещу него – заел съседният стол – беше възрастен мъж. Той държеше разтворен пред себе си днескашният вестник, а встрани допиваше чаша черно кафе. Двете пакетчета захар, все още седяха в чинийката недокоснати. Лъжичката, която за разлика от тях беше използвала, бе оставила влажна диря след себе си, навлажнявайки едното пакетче. Мъжът бе облечен в черно палто, панталони и излъскани обувки. Срещу него Роан стоеше загърнат в прекалено голямо палто от туийд, което въпреки размера си, всъщност не изглеждаше зле, изтъркани черни джинси и още по-износени кожени бутуши.
- Ще си допиеш ли кафето? – попита Роан леко развеселено, докато мъжът отгръщаше страница от вестника си.
Никакъв отговор.
  - Знаеш ли? Ще си поръчам една кифличка. – каза, поклащайки се на стола. Мъжът не му обърна никакво внимание. – Ти плащаш, нали? – стрелна го с чаровна усмивка. Все още никакъв отговор. – Е, мой човек! – възкликна доволно Роан, преди да махне на сервитьорката, която мина покрай него, сякаш не съществуваше. Той изглеждаше малко засегнат. – Какво ужасно обслужване. – изкоментира, поклащайки разочаровано глава.
Все още нямаше никакъв отговор от мъжът срещу него.
Роан вдигна сините си очи към него, все така засегнат, но сега известна нотка на гняв се прокрадна между веждите му.
  - Кажи нещо. – изкомандва го, сякаш бе напълно сигурен в способността си да принуди човекът пред себе си да изпълни командата. – Ами ти? – той се изви, така че бе едва на две педи разстояние от младият мъж на съседната маса, който разговаряше с жена на неговата възраст. Двамата се смееха.
Роан изцъка с език, жест пропит с горчивина.
- Така ми се пада, да пробвам да съм социален... – измрънка изпод дъха си русият мъж, изправяйки се рязко от мястото си. Столът изскърца по плочките. Погледът на възрастния мъж се вдигна рязко и стреснато от вестника. Огледа се, но не забеляза нищо необикновено, гледайки през Роан, който вече се беше насочил към улицата, преди да продължи да чете статията си.